Човекът, когото наричат русофоб, е прозападно ориентиран, англосаксонски патриот, демократ и либерал. В България е десен и антикомунист. Рядко ляв. Важно е да се отбележи, че съзнателно или несъзнателно този човек се преживява като антропологична норма, като образец за глобално разпространение. Разполага с мандат от историята за „нормализация” на света. „Периферията” подлежи на либерално обучение и демократична стандартизация по американски образец. Периферията иска това, но не на всяка цена знае какво иска или може да го изрази. Дълг е да чуем и това, което тя не казва, но би искала да каже. Ние сме тълкувателите. Разнообразието на културите е неравенство на културите. Слабо модернизираните култури съзерцават предразсъдъци и суеверия, наричани „ценности”, и влачат жалко съществувание на лишени от икономически растеж. Нуждаят се от „инвестиции” и просвещение. Америка има месианско предназначение да демократизира света. Русия пречи.
С това леко карикатурно самомнение на „вечно дете” (puer aeternus) в „зряла либерална възраст” този човек е най-често, ако не и задължително – русофоб. Доколкото Русия е нелиберална страна. Вечно нелиберална.
Русофобското клише гласи следното: Русия е евразийски имперски комплекс с вътрешно присъщ деспотизъм и непредвидимо външно поведение. Излъчва заплаха. Ще ни нападне.
Чисто психологически русофоб е всеки, който подозира руснаците повече, отколкото е абсолютно необходимо. Тази иронична дефиниция съдържа опасна аналогия с антисемитизма, някои нарекоха русофобите „антисемити на XXI век”.
Руснаците са нещо като евреи с хубава литература.
Врагове на цивилизацията с поетичен дар.
Русия не покрива либералнодемократичните критерии за принадлежност към цивилизования свят. Русия е неизлекувано свързана с комунистическото си минало и което в представата на типичния либерал е още по-лошо – с православно християнската си традиция. Това, което няма да ни простят никога, е православието, каза неотдавна външният министър на РФ Сергей Лавров. Намирам тази констатация за напълно правдоподобна.
Българският либерал в качеството му на русофоб плаши себе си и другите или поне така изглежда. Като казвам изглежда, имам предвид случаите на служебна симулация, при която подозрението е занаят и се пее като ария при тържествени поводи… Съществуват медии и неправителствени организации с подобна мисия, но има и безкористно уплашени лица, субекти на автентичен страх. Съществуват и пасивно въвлечени в общия пропаганден хор, имитативни жертви на прословутата хибридна война. Има и русофобска тълпа.
Наемниците на русофобската нива са интересни като социална група. Тази категория е антропологически близнак на късната комсомолска номенклатура, на младите партийни надежди и отчасти на хуманитарната интелигенция от онзи период. Тези хора са любители на кариерата, стандарта и западния „стил”. Това е породата на аривистите, на „предопределените” за кариера. Прехвърлят се от конюнктура в конюнктура с лекотата на вродени опортюнисти. Като акробати на кариерата, сноби на успеха.
Същата подбуда, която ги направи членове на комунистическата партия, без терзания и скрупули след Солженицин, „Солидарност” и Пражката пролет, ги тласка днес да се снимат пред американското посолство около съответния чиновник в смирената поза на обслужващ персонал. Не съвпадат поименно с предишните, но са същите – по дух и предназначение. Самонаети стражи на новата идеологическа ортодоксия. Мизерията на участниците в подобно събитие като това пред посолството произтича от обстоятелството, че строеният либерал с претенции е посмешище, жалка картина. И още, защото „тези от посолството” отдавна не са посланици на свободата, а изнервен хегемон в упадък, който опропасти Близкия изток от глупост и алчност обезкорени милиони и постави Европейския съюз, на който сме член, на ръба на пропаст. Това стига за нещо като сепване, не мислите ли?
Хрумва ми и една закачлива дефиниция на български либерал, западник и русофоб: това е всеки, готов да се снима между Хилъри и Тръмп и да изглежда поласкан. И обратно: всеки, който отказва да се снима или не изглежда поласкан, е „путинист”. Това се нарича логодрама: себеразбиране чрез етюд на въображението, от който се придобива самопознание на идиот или на осмислен.
Колкото до Хилъри и Тръмп, тези двамата ми се струват пълноценен апокалиптичен знак, финална обобщаваща гротеска. Битка на буфон и вещица за трона на Разума. Такъв стенен гоблен е редно да увисне във всеки офис на „Отворено общество” и да виси там до трансджендърния президент. И после той да увисне…
Либералната интелигенция загуби критичния си патос, издребня. При Живков имаха повече „сол”. Антитоталитарната конюнктура им зададе тон, извиси ги до идейно и морално несъгласие, до нещо подобно на плахо дисидентство. Сега са „лоялни”. Мъчат се да съвместяват мотаенето около властта с оценъчен радикализъм, но нищо не излиза, а става още по-лошо. Понеже не смеят да съдят действащата власт, наречена „Бойко”, нито евроатлантическата сила, „за да не налеят вода в мелницата на комунистите”, и по-съкровено, „за да не си стрелят в крака”, избират смехотворни жертви като Рашидов, за да стоварят върху тях диспропорционалия си гняв на „граждани”. Набавят си престиж и самоуважение. Има във всичко това и нюанс на чисто гол ентусиазъм, разбира се, граждански патетичен и самосъзерцателно суетен. Нещо от това, което се нарича „селфи“. Фейсбук патология.
Антикомунистическият им патос заглъхва напоследък, което само по себе си е облекчение, но има и такива, които упорстват с постоянството на обсебени. Един например казва, че е „тъжен”, защото „комунизъм ни залива отвсякъде”, и намеква, че е готов да умре, за да признаят тази „очевидност”. Развива кариера на зрящ между слепци. Има и една леко маниакална категория на професионални „протестиращи”, които се разхождат наоколо с компютър на гърба и едва се сдържат да не извършат нещо историческо. Дебнат в мрежата агенти на руската пета колона. Търсят солдати на хибридната война.
Но е вярно, че антикомунизмът губи височина, сега „Путин” е шик – полковникът от КГБ с монголоидна физиономия. Чингиз хан е на източната граница.
Странно, когато заговорят за геополитика, автоматически споменават „пари”. Някой някому плаща. Но ако е вярно, че този, който не умира от глад, е съмнителен (Чоран), сигурно е вярно и че този, който е добре нахранен, е несъмнен. Личи му. Метафизически въпрос е дали убеждението отвежда при този, който плаща, или този, който плаща, отвежда при убеждението. Моето мнение е, че възнаграждението затвърждава убеждението, напълно и до последния детайл под гаранцията на строга автоцензура. При това положение въпросът за произхода на убеждението е изтласкан за удобство в подсъзнанието, за да почива там, засекретен под седем печата. Не е зле да се помни все пак, че ако подкупът в някои от случаите се нарича „проект, спечелен честно”, а в други „вестник, сайт или списание”, то неговата същност на плащане с поръчана музика въобще не се променя. Затова пререканието между филите и фобите за първенство по критерия за финансова обвързаност ми се струва деликатен и труден въпрос. Има и казуси на щастливо съчетание на убеждение с възнаграждение, но колко често и в каква пропорция – не ни е дадено да знаем. Добавям, че по правило и стара традиция колонизаторите предлагат пари, за да видят кой ще протегне ръце със здрав варварски апетит и неудържима склонност „да се цивилизова”. Така рекрутират „елитите”…
Българските комунисти са съветофили, а не русофили. По този въпрос трябва да има яснота. За несъвпадението може да се говори много, но за сега само това: разликата е вероизповедна. И двете категории са вярващи, но едната е безбожно вярваща. А от утопиите, както е известно, произтичат „следствия”. За тези следствия разказват Солженицин, Шаламов, Гросман… В задния двор на утопията са „складирани” ужаси. Навън са възклицанията и парадите. Навън е операта на открито с мумията на Ленин в „абсолютния център”. Комунистите са необратимо съблазнени от тази естетика, за тях всичко това е спомен от рая.
Левите от по-новите поколения са пълноценни либерали и доколкото мога да съдя, симпатизанти на съветските социални завоевания. Те са напълно интегрирани в доминиращата либерална култура, но имат към нея социални претенции. Не приемат режима на глобалната олигархия, на транснационалния корпоративен диктат. Вълнува ги социалната справедливост, каузата на излъгания и беззащитен човек. Левите знаят кой е на световния връх и какви ги върши. В това е силата им. Но това, което недооценяват, е, че „Америка днес е съдба на света” (Alasdair Macintyre) и че зависимост дебне отвсякъде, включително и от собствения им либерализъм. Лява реформа в системата на късния либерален капитализъм е чиста утопия, реторическо упражнение в стил Сандърс. Олигархичният капитализъм е либерализъм в развитие, структурирана по вътрешна логика пазарна стихия. Така е по правилата на късномодерните нрави, монетарния култ и „високите технологии”. Транснационалният плутократичен елит не се отчита пред националните общности и не подлежи на политически контрол, а го упражнява задкулисно, за свое удоволствие. Този елит се рее недосегаем над всички „правила”. Няма кой да арестува „собствениците”. Иначе Хилъри Клинтън щеше да е в затвора, а тя ще е в Белия дом.
Ако Америка е съдба на света, и „Голдман Сакс” е съдба на света.
(Сорос не е съдба, а свобода…)
Русия е антибуржоазна страна по „инстинкт” и традиция. Руснаците не почитат парите и когато ги обичат, по-чувствителните ги имат за сатанинска мистерия. In God we trust на доларовата банкнота е кощунствен синтез на Бог и Мамон. Доларът не е икона. Съществува руска традиция на недоверие към богатия. Калвинистката теория за преуспелия като предопределен за вечно спасение (по Вебер) е за руския православен човек съвършено безумна идея, извращение и нонсенс. На богатия прилича да се кае и да раздава. И не е вярно, че парите не миришат.
