Перфектния следващ филм за гледане
- Автор Websolut
- Начална дата
beautyFear
Well-Known Member
Няколко предложения и от мен.
https://www.imdb.com/title/tt1615147/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt1596363/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt0396171/?ref_=nv_sr_srsg_1
https://www.imdb.com/title/tt1730768/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt9764362/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt3704700/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt7405458/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt5774450/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt8579674/?ref_=fn_al_tt_1
https://www.imdb.com/title/tt1615147/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt1596363/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt0396171/?ref_=nv_sr_srsg_1
https://www.imdb.com/title/tt1730768/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt9764362/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt3704700/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt7405458/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt5774450/?ref_=nv_sr_srsg_0
https://www.imdb.com/title/tt8579674/?ref_=fn_al_tt_1
nandibandi
Well-Known Member
Да ме прощаваш, ама тая тъпа пародия не става за нищо. Гавра с паметта на Фреди и то от страна на Роджър Тейлър и Браян Мей.
И Малик хич, ама хич не е подходящ за тази роля.
Не гледайте това, за бога братя, хеле пък с бг аудио. В ютюб има една камара страхотни документални филми за Фреди Меркюри. Гледайте тях.
contra
Well-Known Member
Да ме прощаваш, ама тая тъпа пародия не става за нищо. Гавра с паметта на Фреди и то от страна на Роджър Тейлър и Браян Мей.
И Малик хич, ама хич не е подходящ за тази роля.
Любке (Кулезич), ти ли си?
Омръзна ти политиката и пак коментираш кино?
mvmrik
Well-Known Member
Заради джендърски и гейски пропаганди спрях да гледам филми и сериали. Вчера се излъгах заради жена ми да гледам "Човек на име Ото" с Том Ханкс. Направили са копие на филма "Човек на име Уве", който съм гледал преди време. Още в началото и казах, че със сигурност ще включат нещо подобно и не се излъгах. По средата на филма едно момче обяснява как бил трансджендър и само жената на главния актьор го наричала по начина, по който той иска, понеже му била учителка и накарала всички в училището да го наричат така. Отвратих се и го спрях, та в скоро врем не бих гледал нов филм. На който това не му е проблем нека гледа. На мен ми е все едно за гейовете и въобще не ме интересуват, но това е пропаганда с цел "нормализиране" и промиване на мозъци, да не говорим какво се случва с децата и другите глупости за смяна на пола, които им натякват. Този филм е точен пример, за това как се опитват да пресъздадат нещо старо по новия "модерен" начин.
nandibandi
Well-Known Member
Същата работа и при мен. Бях им най-големият поддръжник (на хомосексуалните) и съм влизала в люти спорове в замундите с хората, които казваха, че това се натрапва на децата. Днес осъзнавам (защото е много агресивно и нагло провеждано), че наистина е така. Ако направят римейк на ''Волният Уили'', и там ще набухат поне две лесбийки, един новоосъзнал се гей и двама-трима транс - ей, така, за разкош.
И тактиката работи, между другото. Наскоро чух разказ от възмутена позната за дете (момиченце) в ДЕТСКАТА ГРАДИНА. На въпроса има ли си приятел, то отговорило ''това е старомодно - при нас момчетата са гаджета с момчета, а момичетата - с момичета''. Все се надявам, че като стане задължително, ще започнат да ги привличат нормалните отношения.
Vbb
Well-Known Member
Из мемоарите на един англичанин
Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род. Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с който общо да станем трима. Явиха се много кандидати, но се спрях на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам към него с названието Ицо. Младежът(29г.) започна работа много ентусиазирано – беше начетен, способен и бързо свикна с материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг. Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си – изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса комисионата – 150 хиляди паунда от нищото… ей тъй… Ицо имаше силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги закъсняваше, а като пристигне(махмурлия), първо се хващаше за кафето и цигарите. После му се досираше. След като свърши с това дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука, изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка, но той все ми обясняваше, че в България така се работело. Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница изкарваше(макар и за мен) толкова много пари ?!
На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог… представляваше 25-26 годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока, изящно слаба, с малки(но явно твърди) детски гърдички. Лицето и бе продълговато и нежно, а очите… Исусе, какви очи… кафяви на скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с какво мога да съм и полезен. Тя отвърна, че търсела Ицо… потънах. Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая. Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук. Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?! Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера тайната му за успешните сделки.
Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино. Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина до Голфа им(в България всички карали Голф, освен тези дето нямат пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка – стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг. Вика ми: „сядай Хичо, д’та еба”. Рени готвеше свински стомах на супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата, оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина – българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката. Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея. Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински вътрешности и сипаха ракия(произвежда се от плодове – нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за литература и великите британски писатели. Изненадващо домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах, че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че съм олигофрен. Оставих те да водят разговора. Ароматната ракия взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско учреждение, в което по местен закон се събират само мъже. Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил, бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон. Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз да разкажа нещо… осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от тях… те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива…. животът ми беше скучен, безсмислен и глупав. Разбрах как българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а когато и това не помагаше… имаше ракия, която разтапяше и най-капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където идвам приятелю, има много такива”.
Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна. Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а после паднали под турско робство. От този период най-силно впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал заспалите си сънародници – подготвял ги за национален бунт. Не го интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата. Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят страшния българин. Апостолът(така му казвали) увиснал на въжето с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго избухнали въстания и българите се освободили от робството благодарение на себе си и руснаците. Дълго мислих за тоя Левски, за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл. Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание, изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.
Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и аз щях да участвам в градежа. Купих парцел, намерих инженер и архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме(непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по водоснабдяване, заявих нуждата си от присъединяване към канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект. Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на гражданите… така се озовах в службата по градски транспорт, а после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата, няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева. Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и един вид неестествена. Как да е с големи мъки и средства, се уредих с канализация.
В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник, който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето си, да донесе ракия. Не след дълго се позвъни… oтворих вратата… бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на Бог… тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид кола(за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български дух… и… с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял случката и както се бях засилил, ме свали с един удар. Събудих се в болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало в работата, но тъй и тъй бил там… Отвърнах не, а той изчезна облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но все още можех да движа челюстта си само хоризонтално. Тя дойде да ме види… съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми донесла наденица кръстена на местен проход(то да се учудвам ли, вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие. А то щастието не се постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните работници. Сега вече имаме и син. Казва се… Васил.
Никола Крумов
Казвам се Хибърд Уелингтън Трети и съм от стар английски род. Живея в Лондон и съм на 35 години. Преди работех за „Барклейс Банк”, а сега имам малка фирма за инвестиционни услуги. Бизнесът вървеше добре и се наложи да пусна обява за още един служител, с който общо да станем трима. Явиха се много кандидати, но се спрях на един българин. Казваше се Христо, но било редно да се обръщам към него с названието Ицо. Младежът(29г.) започна работа много ентусиазирано – беше начетен, способен и бързо свикна с материята. Приспособи се веднага и още след третия месец ми носеше печалби равни на по-опитния си колега Кристофър Кърлинг. Но българинът не се спря, а постоянно увеличаваше сделките си – изкарваше ми добри пари. Върхът беше, когато помогна на един клиент да продаде имота си на улица „Кенсингтън Гроув”. По принцип ние не се занимаваме с подобни операции, но ми хареса комисионата – 150 хиляди паунда от нищото… ей тъй… Ицо имаше силни резултати, но беше ужасно недисциплиниран. Винаги закъсняваше, а като пристигне(махмурлия), първо се хващаше за кафето и цигарите. После му се досираше. След като свърши с това дело, почва да си приказва по телефона. Сетне бързо огладнява и тръгва безцеремонно да обядва в близкия парк. Винаги яде чесън за гарнитура – ако един българин пропуснел дозата си от зеленчука, изпадал в кома и след една седмица индивидът умирал. Следобед решава да свърши нещо, докато си пише по скайпа или чете български спортни сайтове. Направих му няколко пъти забележка, но той все ми обясняваше, че в България така се работело. Обръщаше се към нас с български имена – аз бях Хичо, а Кристофър Кичо. Ужасно се дразнех, но това му доставяше неприкрито удоволствие. Пускам справки – резултатите му са по-добри и от моите. Взех да побеснявам – как този нагъл пияница изкарваше(макар и за мен) толкова много пари ?!
На 22.08.2011-та в офиса влезе Бог… представляваше 25-26 годишна девойка с брутална, извънпланетна красота. Беше висока, изящно слаба, с малки(но явно твърди) детски гърдички. Лицето и бе продълговато и нежно, а очите… Исусе, какви очи… кафяви на скоч и толкова будни. Беше облечена с черен клин и тънка блузка с презрамки. Най-сетне започнах да дишам, като рекох на Крис да си затвори устата, от която течеше слюнка с кафе. С треперещи крайници, отидох до нея и вместо да и поискам ръката, я попитах, с какво мога да съм и полезен. Тя отвърна, че търсела Ицо… потънах. Казах и че той прави картофена салата върху сървъра в задната стая. Извиках го. Българинът пристигна, държейки един обелен лук. Целуна мoмичето с език, мачкайки леко задничето и със свободната си ръка. После каза, че това била жена му Рени. Плътният восък на завистта пълнеше вените ми. Почувствах крайна тъпота. Аз успелият английски милионер с благородното си потекло не се бях докосвал до подобно същество, а простия, беден, балкански емигрант притежаваше всичко от мечтите ми. Какво имаше в този малоумен алкохолик, как беше завладял тази искряща жена ?! Мразех българина и реших, да го уволня. Но първо щях да разбера тайната му за успешните сделки.
Следващата седмица ме поканиха на вечеря. Купих цветя и вино. Бях облякъл най-скъпарския си костюм. Паркирах Астън Мартина до Голфа им(в България всички карали Голф, освен тези дето нямат пари). Домакинята ме посрещна с облъчващата си усмивка – стабилно заеквах на вратата. Ицо се беше проснал на дивана и гледаше мач. Изглеждаше задоволен – гол до кръста и по анцуг. Вика ми: „сядай Хичо, д’та еба”. Рени готвеше свински стомах на супа и задушени зурли в битова керамика. Докато българинът вадеше явно развалена зелка от някакъв бидон на терасата, оглеждах съпругата му. Абсолютно не вярвах, че е истина – българката беше изключителна в тънката си рокличка – определено Господ се фукаше с нея. Виждах как стегнатите мускули, закрепени по фините кости, елегантно движеха тялото и около печката. Българинът започна да реже салата от смърдящата зелка до нея. Непрекъснато я опипваше по дупето, от което се разкриваха част от свивките му към бедрата, а също и белите и гащички. Бях прималял, а те се смееха. Сложиха супата от животински вътрешности и сипаха ракия(произвежда се от плодове – нечувано). Ястието изглеждаше отблъскващо – с бели гнусни парчета, вонящо на чесън и нечистотии. След третата лъжица обаче ми хареса, то и няма как след като от питието ти изгаря мозъка, а петите ти изсъхват. Салатата от миризлива зелка с червен пипер бих описал като завладяваща. Започнах високомерно да говоря за литература и великите британски писатели. Изненадващо домакините ми диваци бяха добре запознати с темата. После ме питаха дали съм чел „Под игото” или „Време разделно”. Отвърнах, че не съм, на което те се засмяха пренебрежително и заключиха, че съм олигофрен. Оставих те да водят разговора. Ароматната ракия взе да ми харесва и се отпуснах. Служителят ми разправяше идиотски истории от „казармата”. Много се смях – това е българско учреждение, в което по местен закон се събират само мъже. Заниманията са сведени до весело пиянство и почистване на клозети. Стоиш там една година и излизаш мъж. Който не е ходил, бил лайно. Искам в „казармата”. След чесново-лютивата супа бирата се вливаше в мен, като водопад връз нажежен котлон. Разправяха и други смешни истории, като тази как Рени се изакала в жабката на един полицай, глобил съпруга и на пътя. Питаха ме и аз да разкажа нещо… осъзнах, че не мога да се меря с преживяното от тях… те се смееха дори на излагациите си, а аз дори нямах такива…. животът ми беше скучен, безсмислен и глупав. Разбрах как българинът печели клиенти за фирмата – той беше прям и весел, а когато и това не помагаше… имаше ракия, която разтапяше и най-капризните особи. Играхме български танц наречен „хоро”, пяхме песен за човек на име Хайдутин и за друг, който се казваше Градил Илия Килия – никога не се бях забавлявал толкова. Прибрах се пиян с такси – за пръв път и аз щях да съм махмурлия на работа. Ицо ми даде буркан с вкиснал зелев сок, който наравно с антракса може успешно да се използва като биологично оръжие. На вратата го питах, как е намерил Рени, а той през смях ми каза: „там от където идвам приятелю, има много такива”.
Искам в България, но първо ще разуча историята на тази страна. Общо взето разбрах, че българите избили половината човечество, а после паднали под турско робство. От този период най-силно впечатление ми направи човек на име Левски. Той бил сам, но решил да се изправи срещу цялата Османска империя. Всъщност не решил, а така му идело отвътре. Заел се да отърве българите от гнусните нашественици. Обикалял страната като просяк и ритал заспалите си сънародници – подготвял ги за национален бунт. Не го интересувало дали ще пукне, по-важна за него била свободата. Турците най-сетне го заловили, докато се опитвал да прескочи една ограда, в която се заплела обувката му наречена цървул. От тогава най-голямата обида в България е „цървул”. После го отвели в тъмница и го измъчвали, но без резултат – Левски им рекъл да изчезват и че няма да предаде никой свой. Накрая решили да обесят страшния българин. Апостолът(така му казвали) увиснал на въжето с тънка усмивка – знаел, че вече е запалил хората си. Не след дълго избухнали въстания и българите се освободили от робството благодарение на себе си и руснаците. Дълго мислих за тоя Левски, за това как се е пожертвал за своите, без да го ебе. Аз не бих могъл. Нашия Робин Худ, дето убил една костенурка по невнимание, изобщо не може да се мери с тоя изумителен българин.
Реших да си построя скромна къща в град Пловдив. Точно така и аз щях да участвам в градежа. Купих парцел, намерих инженер и архитект. После наех трима работници и започнахме да бачкаме(непреводима дума на български, която означава, че ще работиш здраво, а после задължително ще се напиеш). Всичко вървеше по план, преди да се блъсна в местната администрация. В службата по водоснабдяване, заявих нуждата си от присъединяване към канализационната мрежа. От там ми се изсмяха, казвайки, че това изобщо не било тяхна работа, а трябвало да се обърна към кметството. В общината рекоха, че не се вълнуват от моя водоснабдителен проблем и ме препратиха към градския архитект. Той пък ме осведоми, че срещу малка сума би ми посочил тайнствената администрация, която се занимавала с проблемите на гражданите… така се озовах в службата по градски транспорт, а после и в тези по мелиорациите, дирекцията по рибовъдство и накрая се изправих с молбата си в горското. Там един селянин в костюм ми обясни, че в България било така. Примерно ако убият някой човек, полицията не се занимава с престъплението, като изтъква, че не това и е работата. Или ако има дупки по пътищата, няма да са виновни управниците, а примерно пощите и развитието на агро туризма във Виетнам. В тази страна хората били вълци, но единаци – всеки играел за себе си. Шефът на горските ми каза да се спасявам сам. Попитах как така, а той ми отвърна: „нали искаш вода братле, ам вземи си”. Разбрах го. На другия ден наех малко багерче и изкопах улицата пред нас. Лесно достигнах водния разпределител. Тъкмо оглеждах тръбите, когато се появи някакъв държавен служител. Каза, че съм глобен с пет хиляди лева. Отвърнах, че просто искам да имам вода. Чиновникът отбеляза, че много съм искал. Първо трябвало да подам молба в писмен вид, но сам не знаеше къде. После някой си щял да я разгледа, но след три години, защото бързината за бюрократите била противозаконна и един вид неестествена. Как да е с големи мъки и средства, се уредих с канализация.
В началото на пролетта къщата беше готова. Имах вода, а ток ми прекараха работничките в библиотеката. Направих коктейл с отбрани вина за всички заслужили. Поканих даже оня чиновник, който след дълго търсене беше установил, че работи в земеделското управление. Жените на българите заявиха, че било просташко да седим по на едно вино, превзеха кухнята и скоро вече имаше традиционни специалитети. Един от майсторите се обади на детето си, да донесе ракия. Не след дълго се позвъни… oтворих вратата… бях се нагледал на красиви момичета по пловдивските улици, но това беше непоносимо – около 19 годишна, с леко начупена, тлъста кестенява коса, зелени очи и крехко тяло. Гледах малката сестра на Бог… тя мен също. Остави двулитровата пластмасова бутилка от вид кола(за която не бях чувал) пълна с жълтеникава ракия и тръгна към колата си. Настигнах я и се опитах, да я заговоря на нечленоразделния си български. Тя не реагира, влизайки в автомобила. Трябваше да направя нещо – можеше да не я видя никога повече. Запали. Внезапно в мен влезе типичния български дух… и… с един шут и свалих огледалото. Доизтръгнах го с ръце и побягнах, стискайки го силно като топка за ръгби. За мое нещастие излизайки да види къде се бави ракията, баща и беше видял случката и както се бях засилил, ме свали с един удар. Събудих се в болницата с подрязваща болка в главата и челюст, която можеше да се движи настрани, но не и нагоре надолу. Полицаят който стоеше до мен ме попита дали ще повдигна обвинения – това не му влизало в работата, но тъй и тъй бил там… Отвърнах не, а той изчезна облекчен. На четвъртия ден сатанинското главоболие премина, но все още можех да движа челюстта си само хоризонтално. Тя дойде да ме види… съобщи ми сърдито името си – Миглена. Беше ми донесла наденица кръстена на местен проход(то да се учудвам ли, вече не знам). Ядях настървено, но с единствено възможното движение на зъбната ми наличност настрани – предизвиквах у нея огромен и неутолим смях. Не след дълго започнахме да излизаме, а после внезапно и поисках ръката, докато готвеше любимата ми супа от черва. Тя прие плачейки от бездънно щастие. А то щастието не се постигало трудно – само трябва да си луд, а лудостта идва със смелостта. Оженихме се в странния ресторант на железопътните работници. Сега вече имаме и син. Казва се… Васил.
Никола Крумов
veni8
Active Member
Интернет е пълен с подобни "мемоари" на англичани, някой си ги измисля.
Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз – отрова.
Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата й. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното.
Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други. Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост.
После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?! Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват, „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия „Планета”. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.
* * *
Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите.
Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор.
Егати, носеше името на човек?!
Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – е.ал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
Крещях несвързано – защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба”! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин. Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта.
Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да е.а” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски” (?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…
Край на разговора.
Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз – отрова.
Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата й. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното.
Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други. Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост.
После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?! Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват, „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия „Планета”. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.
* * *
Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите.
Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор.
Егати, носеше името на човек?!
Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – е.ал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
Крещях несвързано – защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба”! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин. Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта.
Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да е.а” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски” (?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…
Край на разговора.
partytime
Well-Known Member
Отдавна гледам само филми на 20+ години. От новите много рядко да излезе нещо свястно
nandibandi
Well-Known Member
Тва е положението, пичове...
''Все още са недостатъчно представени на екрана и в медийното пространство''. А, вие ревете..
goguide.bg
''Все още са недостатъчно представени на екрана и в медийното пространство''. А, вие ревете..
7 трансджендър актьори, които променят правилата в Холивуд - GoGuide.bg
Подобно на много други маргинализирани групи транссексуалните, небинарните и несъответстващите на общоприетите норми за пола хора все още са недостатъчно представени на екрана и в медийното пространство. Благодарение на това, че талантът не пита от какъв произход си, за какъв се приемаш и какво...
goguide.bg
deffnews
Well-Known Member
Ако доживеем, смятам да гледам "Опенхаймер", дали това което са направили, ще бъде представено като "грешка на растежа" и един вид извинение, защото според трейлъра, изглежда така.Тва е положението, пичове...
''Все още са недостатъчно представени на екрана и в медийното пространство''. А, вие ревете..
7 трансджендър актьори, които променят правилата в Холивуд - GoGuide.bg
Подобно на много други маргинализирани групи транссексуалните, небинарните и несъответстващите на общоприетите норми за пола хора все още са недостатъчно представени на екрана и в медийното пространство. Благодарение на това, че талантът не пита от какъв произход си, за какъв се приемаш и какво...
nandibandi
Well-Known Member
Кристофър Нолан (режисьорът на филма) е британец, така че не виждам за чий ... ще прави филм, в който оправдава най-жестокото престъпление срещу човечеството в по-новата история.
deffnews
Well-Known Member
Нолан е режисьора на Inception, Memento. И не само. Има изключителни филми в графа сай-фай. Но според мен е пълен провал с опитите вървху исторически събития. Дюнкерк е много зле.
nandibandi
Well-Known Member
Аз пък точно него не съм го гледала, а възнамерявах.
