Бившият председател на НАПС и секретар на ЦК на БКП Васил Цанов посочва:
„Условията на труд през всичките тези десетилетия не се променяха по начин, който да ги стимулира. Селскостопанските работници бяха лишени от транспорт и ходеха пеша до обектите. В много от отраслите ръчният труд остана основен вид и не се облекчаваше с въвеждането на модерни и механизирани начини. Липсваше пропорционалност в заплащането на труда в селското стопанство и в останалите отрасли на икономиката. То винаги е било в ущърб на селскостопанските производители. И понеже това продължаваше с десетилетия, голяма част от селяните емигрираха в градовете, където в индустриалните отрасли заплащането беше по-високо.”
“Материалната база в селското стопанство не можеше да гарантира въвеждането на модерни съвременни способи за производство, които да доведат до непрекъснато повишаване на обема и качеството на продукцията. Основният източник на оборудването беше от социалистическите страни, а неговото ниво не беше на най-съвременно равнище.
Например един комбайн съветско или полско производство имаше далеч по-ниски качества от този, произведен в капиталистическите страни. При неговата експлоатация нивото на производителността беше по-ниска и с по-големи загуби при прибирането на реколтата. В някои отрасли на селското стопанство въобще липсваше оборудване на съвременно ниво – зеленчукопроизводството, лозарството, овощарството, тютюнът се обработваше и прибираше на нивото отпреди 9 септември 1944”, признава Васил Цанов.
Станиш Бонев, зам.-председател на Министерския съвет (1981-1985) смята, че „причина за проявата на кризисни явления е рязкото спадане на прираста на националния доход, получаван от селското стопанство от началото на 70-те години. Това доведе до намаляване на селскостопанските ресурси, а в последните години до внос на зърно за фураж, на плодове и зеленчуци и други стоки, на които България е била традиционен производител”.
