NovaPS
Well-Known Member
"Всяка вечер виждам лицата на жертвите си. Всеки ден се моля на Господ да ги изтрие от съзнанието ми. Но това е моята скръб. Истинската. Веднага щом затворя очи, те се връщат, за да ме преследват". До май миналата година 37-годишният Сергей Батински е бил лейтенант в украинската 36-а бригада на морската пехота. Днес той е затворник в руския затвор в Горловка - запустял град по средата на пътя между Донецк и Бахмут, който е под прицела на киевската артилерия. Но истинското притеснение на Сергей не са нито бомбите, нито затворът. "Предадох се на 18 май заедно с бойците от стоманодобивния завод "Азовстал". Признах всичко, но това не помогна", въздъхва той. "Жертвите ми идват да ме будят всяка нощ, гледат ме откъм решетките". Той навежда глава, избърсва очи.
Офицерът от московското разузнаване, изпратен да наблюдава срещата между затворници и журналисти, не помръдва. Той внимателно ме преглежда, допуснат в затвора заедно с руски и индийски колега, и започва интервюто. Лейтенант Батински не се сдържа. "Това се случи на 8 април. Аз и моите хора вече бяхме в Мариупол от един месец. В този ден бяхме на дежурство на позициите около стоманодобивния завод "Илия". Там не можеше да се вярва на никого. Мазетата бяха пълни с цивилни, но и с руски колаборационисти. Онзи ден инспектирам едно мазе и виждам жена. Тя е млада, сама и красива. Вижда ме. Прави две крачки назад. Уплашените ѝ очи ме развълнуваха. Бутам я в ъгъла, карам я да коленичи, разтварям си панталоните и ѝ прошепвам тази неприлична заповед. Направи го или ще те убия. Изведнъж се чува писък, звук от стъпки в тъмното. Не знам кой е, чувам само гласа ѝ. Престани, престани, гадняр. След това се обръща към мен. Премествам жената, грабвам пистолета и произвеждам три изстрела почти от упор. Той се спъва, гледа ме шокиран, после пада на земята. Аз дори не го поглеждам. Жената крещи Убиец, убиец! Отблъсквам я, качвам се по стълбите, събирам мъжете, връщам се в стоманолеярната и два месеца се заблуждавам, че истината е останала в онова мазе. Но това не е така. Осъзнавам това точно пред Азовстал. По време на разпитите дори не се опитвам да го скрия. Мисля, че съм се освободил от едно бреме. Това е само илюзия. Сега най-тежкото ми наказание не е затворът, а призраците на моите жертви, с които деля една килия".
След това Сергей престава да говори. Той навежда глава, сгъва ръце зад извития си гръб - както повелява затворническото правило - и тръгва след надзирателя, готов да го вкара в килията. Сега е ред на Ринат Алиев. Той е на 26 години и е ветеран от "Азов" - ултранационалистическия полк, който символизира съпротивата в Мариупол. На четирите му пръста са татуирани буквите на думата "омраза". "Но това е омраза към баща ми. Той ме изостави на едногодишна възраст - отсича той, - а не заради врага. Ние го молим да запретне ръкави. Отдясно се появяват скандинавска руна и надпис. "Руната символизира вечния живот, а тук пише: Който живее като воин, живее вечно. Той разбира. Той оправдава себе си. Той не е това, което си мислите. Символите бяха препоръчани от татуиста". Трудно е да му се повярва. Макар че за разлика от толкова много азовски бойци, той не е объркан с руски пленници. "Не знам защо ме изоставиха. Може би защото съм бил просто танкист, не съм бил доброволец и не съм важен".
Алиев, подобно на лейтенант Батински, също не излиза скоро на свобода. "Десет години, ако всичко върви добре - каза прокурорът. Аз само изпълнявах заповеди - оправдава се Алиев - Имаше горящи сгради, трябваше да ги наблюдаваме, за да избегнем изненади. Когато видях сенки в дима, стрелях и отидох да проверя, а там имаше само двама цивилни. И понеже никой не ме сбърка, сега плащам за тази грешка. Но повярвайте ми, татуировката нямаше нищо общо с нея. Не съм мразил никого.
Мястото му на стола заема Михаил Швиц, известен като Танос. Той е само на 22 години. Той също е ветеран от Азов. Но за разлика от Алиев и лейтенант Батински той не предлага нито покаяние, нито оправдание. "На 15 март се спотайвах на осмия етаж на една сграда, когато видях един цивилен, който носеше бяла лента, тази на руските колаборационисти, да върви по булеварда на Победата. Когато той се приближи на 400 метра от мен, просто се прицелих и стрелях. Защо го направих? Защото така се случва във войната. Защото в този момент го намразих и всеки, който беше с моя враг".
Затворници от Азов пред западен журналист. Потвърждава се една друга ЦЕЛ, дето не била изпълнена - за изправянето пред СЪД.
